Декадентството открива нова ера, в която традиционната разлика между "аз" и "не-аз" започва да изчезва. Личността вече не се разпознава в обществото, в което живее, тъй като идентичността ѝ е разпръсната из лабиринтите на паметта, която вече няма стабилно време или място. Тази несигурност създава тревога у индивидите, които се стремят към директна връзка с околния свят. Трудността в обективната комуникация произтича от самоизолацията, която отваря вратата към интроспективния анализ.

Творбите на Пазоли (Giovanni Pascoli), Д`Анунцио (Gabriele D`Annunzio) и Звево (Italo Svevo) представят различни аспекти на декадентството. При Пазоли се ражда концепцията за "детето в душата", което изразява своя поглед към света чрез удивление и възхита, опитвайки се да преодолее травмата от загубата на баща си. Д`Анунцио, от своя страна, създава митичната фигура на суперчовека, който се стреми към величие и се отделя от масите, докато Звево представя реалността като епизодичен момент от ежедневието, в който се появява образът на неудачника, жертва на алиенацията.

Звево изгражда своята поетика чрез постоянен конфликт между индивида и реалността, който се проявява на различни нива. На интроспективно ниво, този конфликт разкрива неврозата на индивида, който не може да установи автентична връзка със себе си. На социално ниво, той се проявява като конкурентна напруга, в която индивидът се опитва да наложи своето превъзходство над другите. Въпреки това, Звево иронично деконструира тази логика, показвайки, че в неговите романи не побеждава най-подходящият, а именно неудачникът, който символизира съвременния дисфункционален човек.

В романа "Един живот" (Una vita) главният герой Алфонсо Нити не успява да контролира своите импулси, което води до трагичен край. Неговото "аз" е затворено в солипсистичен кръг, неспособно да установи връзка с външния свят. В "Сенилитет" (Senilita) Звеовият герой Емилио БренТани се сблъсква с безразличието на околната среда, което допринася за неговият провал. В "Съзнанието на Зено" (La coscienza di Zeno) Зено Козини осъзнава своята склонност към лъжа, която използва като защитен механизъм, но това не води до истинско одобрение от другите, а само до самоилюзия.